Виждал ли си котка?

Виждал ли си котка?
Как извива гръб...
Дъжд вали по нея, мокри козината...
Става омърлушена.
Виждал ли си котка?
Виждайки отворена врата, втурва се и иска всичко-
топлина, легло и скут.
Виждал ли си котка?

Ако не си, аз идвам.
И ще видиш котка, мъркаща и свита.
И ще я познаеш.

Докато ям банан...

Днес, 8 юни, ям банан и си мисля. Мисля си за разни неща.
Доколко са полезни на другите, не знам.
Доколко са полезни на мен, съм сигурна. Не са.
Мисля си за бялата козина.
За неделната сутрин.
За слънцето в сините зеници.
Общо взето, за нещата, които държат сърцето ми с малки кукички. Кукички, които отдавна трябваше да откача, но нали знаете как е. Не махаш рибарска кукичка, защото е крива отпред, разкъсва месото и почва да тече много, много кръв.
Та си ги държа тези кукички. И мисля, че вече свикнах с тях.
Не бих казала, че ми пречат. Напротив. Напомнят ми.
Напомнят ми за това каква не съм. Коя не съм. И коя не би трябвало никога отново да бъда.
Ама съвсем, съвсем никога.
Хората казали, имай обица на ухото.
Аз имам кукички на сърцето. И си ги харесвам.
Няма по-голямо доказателство за силата ми от тях.
Няма по-категорично доказателство за времето, в което съм живяла, от тях.

Но времето сега е друго. Неочаквано...
И никога не знам.
И е прекрасно.

Вторник следобед.

Вторник следобед.
Анатомията на Грей ме е натиснала отново.

When we say things like "people don't change" it drives scientist crazy because change is literally the only constant in all of science. Energy. Matter. It's always changing, morphing, merging, growing, dying. It's the way people try not to change that's unnatural. The way we cling to what things were instead of letting things be what they are. The way we cling to old memories instead of forming new ones. The way we insist on believing despite every scientific indication that anything in this lifetime is permanent. Change is constant. How we experience change that's up to us. It can feel like death or it can feel like a second chance at life. If we open our fingers, loosen our grips, go with it, it can feel like pure adrenaline. Like at any moment we can have another chance at life. Like at any moment, we can be born all over again.

Размисли и пасти.

Днес пак гледах сериала, за който всички ми се смеят - Анатомията на Грей.
Ами, да се смеят.
А на тези, които не се смеят, подарявам финалните думи от серията:

"Ask most people what they want out of life and the answer is simple - to be happy. Maybe it's this expectation though of wanting to be happy that just keeps us from ever getting there. Maybe the more we try to will ourselves to state's of bliss, the more confused we get - to the point where we don't recognize ourselves. Instead we just keep smiling - trying to be the happy people we wish we were. Until it eventually hits us, it's been there all along. Not in our dreams or our hopes but in the known, the comfortable, the familiar."

Наистина.
Не съм виждала по-добре казани думи за "щастието".

Един свят на зайци

Ако за миг си представя, че човек е заек... Ако си представя всички мои грижи, които със същия успех би положил и един четириног приятел, ще получа пред себе си нещо, което твърде много ще прилича на „Заекът и неговата мечта” на Мария Донева.

Тя не е непознато лице за истинския ценител на съвременната българска поезия. Неотдавна една друга нейна „книжка” ме спечели не само с името и вида си, но и с истинския пълнеж, който ми предложи – „Перце от дим”.

След като прочетох няколко от стихотворенията, си избрах да бъда котка. Котката. За да ме поиска някой, както кучето, което я поискало:

„Тя е зла, но така ми харесва.

Ех, да имаше как да се случи -

тази котешка дива принцеса

да ме вземе за собствено куче.

После нека съм срам за породата.

Който иска, от яд да беснее.

Много здраве от мен на природата -

тя е котка, но аз искам нея.”

Ала думата ми сега не е за котките и кучетата, а за зайците. Зайците с техните грижи, марули за плевене и безброй зайчета за гледане.

Книжката на Мария Донева е малка, самото произведение може да се събере на няколко листа и имайки предвид, че е в стихотворна форма, това не е особено голям обем.

Но въображението на авторката е успяло да измайстори не само невероятно простия, но мил сюжет, а и замисъла на Цялото. Илюстрациите от Мила Попнеделева – Генова придават не само свежестта на детска книжка, но и лекотата, с която ще разгръщаме страниците и неусетно за около пет-десет минутки ще сме прочели всичко.

И то ще е довело на лицата ни една усмивка, която малко неща могат да доведат. Малко, но истински неща.

Историята е проста, леко тъжна в началото. Историята на един трудолюбив заек, който бил толкова кротък, работлив и старателен, че неусетно се превърнал в Зайо-работохолик, досущ като костюмарите по улиците. Но Зайо бил земен човек...пардон...земен заек.

Той осъзнавал истинската цена на нещата и ги назовавал с истинските им имена – марулята си била маруля, морковите – моркови, а трудът бил едно от най-важните неща.

Но черна мъка криел той в малкото заешко сърце- и тя била морето.

В малката му заешка душичка две неща се борели – дългът към градината и мечтата за морето.

И както всеки човек се чуди защо са му дадени мечти и съзнание, Зайо не разбирал защо зайците не могат да бъдат „честити”... И защо са му на един заек мечти, като може просто да си гризка люцерна?

Такива мисли тревожели непрестанно Зайо и той не само че не се спирал в градината, ами и все по-усърдно работел.

Но благоверната му съпруга Зайка не била глупава жена...ъъъ...зайка. Чудела се и се маела защо Зайо е така угрижен, какво мъчи малката му заешка душица и крехкото му заешко сърчице.

Но Зайо не бил заек от камък. Забелязал той Зайка и нейните тревоги по него, осъзнал, че е мислел само за себе си, а дори не е споделил с най-близкото си животинче какво го мъчи. И понеже наистина го мъчело, разказал историята за морето.

Зайка била зайка на новото време и скочила на предни лапички! Приложила на Зайо мотивираща техника, за която много мениджъри могат само да мечтаят и го нахъсила още повече. Морето ги чакало, а Зайо лесно щял да се научи да плува. Проблем не било.

Притеснението му за зайчетата бързо било неутрализирано от изобретателната му съпруга и тя набързо раздала задачи и делегирала на най-големите зайчета правата за по-малките.

„И отпътували те към морето...”

За неволите на малките палави зайчета много няма да говорим – неволи като неволи...”Зайчета пухкави, малки, разсеяни” след известна бъркотия успели да отметнат всичко и кротичко заспали – били уморени след цял ден игри и забава в градината с марулите и морковите.

„А на закуска...Какво? Изненада!” – чакала ги вкусна торта от моркови (по-хубава от онази в леко плоския виц), а Зайо и Зайка били отново на пост!

„Татко не е забелязал щетите! Мама не знае, че спахме немити.”

Мир и любов в заешкия дом. Зайо и Зайка са разбрали всичко, но общо взето си е струвало. Зайка изглежда подмладена и ... освежена. Зайо вече можел да плува...мечтите били сбъднати.

И точно по начина, по който Мария Донева винаги е успявала да ни впечатли с малки, кратки, но невероятно истински изречения, свършила заешката история:

„Колко е лесно да бъдат честити

зайците, щом им се сбъднат мечтите!”

Къде съм? В лехата с марулите? До Зайка и Зайо? Така ми се струва.

Защото с изказа си, авторката е успяла да ме пренесе там, в лехата със зеленчуците, при малките зайци с малките им плашливи сърчица и копринените им душички, в които има място както за труд, така и за мечти.

Day one

Хайде, предадох се и аз. Добре дошли!
И добро утро с неделно кафе!