Един свят на зайци

Ако за миг си представя, че човек е заек... Ако си представя всички мои грижи, които със същия успех би положил и един четириног приятел, ще получа пред себе си нещо, което твърде много ще прилича на „Заекът и неговата мечта” на Мария Донева.

Тя не е непознато лице за истинския ценител на съвременната българска поезия. Неотдавна една друга нейна „книжка” ме спечели не само с името и вида си, но и с истинския пълнеж, който ми предложи – „Перце от дим”.

След като прочетох няколко от стихотворенията, си избрах да бъда котка. Котката. За да ме поиска някой, както кучето, което я поискало:

„Тя е зла, но така ми харесва.

Ех, да имаше как да се случи -

тази котешка дива принцеса

да ме вземе за собствено куче.

После нека съм срам за породата.

Който иска, от яд да беснее.

Много здраве от мен на природата -

тя е котка, но аз искам нея.”

Ала думата ми сега не е за котките и кучетата, а за зайците. Зайците с техните грижи, марули за плевене и безброй зайчета за гледане.

Книжката на Мария Донева е малка, самото произведение може да се събере на няколко листа и имайки предвид, че е в стихотворна форма, това не е особено голям обем.

Но въображението на авторката е успяло да измайстори не само невероятно простия, но мил сюжет, а и замисъла на Цялото. Илюстрациите от Мила Попнеделева – Генова придават не само свежестта на детска книжка, но и лекотата, с която ще разгръщаме страниците и неусетно за около пет-десет минутки ще сме прочели всичко.

И то ще е довело на лицата ни една усмивка, която малко неща могат да доведат. Малко, но истински неща.

Историята е проста, леко тъжна в началото. Историята на един трудолюбив заек, който бил толкова кротък, работлив и старателен, че неусетно се превърнал в Зайо-работохолик, досущ като костюмарите по улиците. Но Зайо бил земен човек...пардон...земен заек.

Той осъзнавал истинската цена на нещата и ги назовавал с истинските им имена – марулята си била маруля, морковите – моркови, а трудът бил едно от най-важните неща.

Но черна мъка криел той в малкото заешко сърце- и тя била морето.

В малката му заешка душичка две неща се борели – дългът към градината и мечтата за морето.

И както всеки човек се чуди защо са му дадени мечти и съзнание, Зайо не разбирал защо зайците не могат да бъдат „честити”... И защо са му на един заек мечти, като може просто да си гризка люцерна?

Такива мисли тревожели непрестанно Зайо и той не само че не се спирал в градината, ами и все по-усърдно работел.

Но благоверната му съпруга Зайка не била глупава жена...ъъъ...зайка. Чудела се и се маела защо Зайо е така угрижен, какво мъчи малката му заешка душица и крехкото му заешко сърчице.

Но Зайо не бил заек от камък. Забелязал той Зайка и нейните тревоги по него, осъзнал, че е мислел само за себе си, а дори не е споделил с най-близкото си животинче какво го мъчи. И понеже наистина го мъчело, разказал историята за морето.

Зайка била зайка на новото време и скочила на предни лапички! Приложила на Зайо мотивираща техника, за която много мениджъри могат само да мечтаят и го нахъсила още повече. Морето ги чакало, а Зайо лесно щял да се научи да плува. Проблем не било.

Притеснението му за зайчетата бързо било неутрализирано от изобретателната му съпруга и тя набързо раздала задачи и делегирала на най-големите зайчета правата за по-малките.

„И отпътували те към морето...”

За неволите на малките палави зайчета много няма да говорим – неволи като неволи...”Зайчета пухкави, малки, разсеяни” след известна бъркотия успели да отметнат всичко и кротичко заспали – били уморени след цял ден игри и забава в градината с марулите и морковите.

„А на закуска...Какво? Изненада!” – чакала ги вкусна торта от моркови (по-хубава от онази в леко плоския виц), а Зайо и Зайка били отново на пост!

„Татко не е забелязал щетите! Мама не знае, че спахме немити.”

Мир и любов в заешкия дом. Зайо и Зайка са разбрали всичко, но общо взето си е струвало. Зайка изглежда подмладена и ... освежена. Зайо вече можел да плува...мечтите били сбъднати.

И точно по начина, по който Мария Донева винаги е успявала да ни впечатли с малки, кратки, но невероятно истински изречения, свършила заешката история:

„Колко е лесно да бъдат честити

зайците, щом им се сбъднат мечтите!”

Къде съм? В лехата с марулите? До Зайка и Зайо? Така ми се струва.

Защото с изказа си, авторката е успяла да ме пренесе там, в лехата със зеленчуците, при малките зайци с малките им плашливи сърчица и копринените им душички, в които има място както за труд, така и за мечти.