Днес, 8 юни, ям банан и си мисля. Мисля си за разни неща.
Доколко са полезни на другите, не знам.
Доколко са полезни на мен, съм сигурна. Не са.
Мисля си за бялата козина.
За неделната сутрин.
За слънцето в сините зеници.
Общо взето, за нещата, които държат сърцето ми с малки кукички. Кукички, които отдавна трябваше да откача, но нали знаете как е. Не махаш рибарска кукичка, защото е крива отпред, разкъсва месото и почва да тече много, много кръв.
Та си ги държа тези кукички. И мисля, че вече свикнах с тях.
Не бих казала, че ми пречат. Напротив. Напомнят ми.
Напомнят ми за това каква не съм. Коя не съм. И коя не би трябвало никога отново да бъда.
Ама съвсем, съвсем никога.
Хората казали, имай обица на ухото.
Аз имам кукички на сърцето. И си ги харесвам.
Няма по-голямо доказателство за силата ми от тях.
Няма по-категорично доказателство за времето, в което съм живяла, от тях.
Но времето сега е друго. Неочаквано...
И никога не знам.
И е прекрасно.
Няма коментари:
Публикуване на коментар