Старецът

Имаше един старец. Той прожектираше филми в едно старо кино. Всеки ден се събуждаше с мисълта, че отново е ден и животът му е все същият…старите ленти в киното, старите ленти в главата му. Живееше сам,сред купища книги, които никога не дочиташе. Смяташе, че друг път ще го направи. А и така му беше по-интересно. Малко неща могат да се сторят интересни на един стар човек, но това беше едно от тях. Тръпката, да не си дочел книгата.

Той имаше стара синя мантия – от тези, за които казваме „ехее като от едно време”. Тя правеше старецът да изглежда чаровен и благ. Обичаше мантията си, но се отнасяше пренебрежително към нея. Чудите се защо ли?

В сърцето си и той, както всеки един от нас, имаше една малка драмичка. Една любов, която беше минала край него, беше се спряла до него за около 30 години и после беше се изпарила. Като прахта по старите предмети, един повей на вятъра я беше унищожил.

Тогава старецът остана истински сам. Живееше в малкия си апартамент близко до киното, в което работеше. Переше синята си мантия, но никога не я гладеше. Смяташе, че един-единствен човек на света е имал това право и щом той не съществува, никой друг не бива да прави това. Беше романтик. Романтик в синя мантия.

В деня, когато го видях, той носеше тази мантия. Носеше и очила с извънредно големи стъкла. Аз, в новите си кецове и маркови дрехи стоях срещу него и го гледах. Чаках да си платя билетчето,от онези старите, от „едно време”. Всичко беше сякаш застинало. Времето спря. Видях старите му ръце, живецът в очите му, който макар и малко поугаснал, все още се крепеше. Старецът имаше чувство за хумор. С няколко думи успя да ме развесели. Пусна ме с бира в киното.

Докато гледах филма, мислех за него. За живота му в стаичката за прожектиране. Щастлив ли е? Гледа ли филма или както прави с книгите, не го доглежда? Мислех си за моите „драми”, за моя живот. Но какво имах аз? Какво бе имал той? Имал ли беше повече от мен? И ако е имал повече от мен и го е загубил, не го ли боли повече от мен, загубилата толкова малко?

Тръгвайки си от киното, видях стареца да върви след мен…просто беше в моята посока. Прибрал нещата си в найлонова чанта, се прибираше вкъщи, при живота си. При живота, който му беше останал да изживее сам. С книгите си…със спомените си. И докато аз за пореден път се напивах, за да забравя някаква глупост, този човек стоеше трезвен на стола си, в тъмнината. Мислеше за това, което е отминало, и казваше „радвам се, че го живях с теб”. 

Малкият човек, драмата на неговия ден, на остатъка от живота му…с каква сила в душата си той ставаше всяка сутрин, закусваше и отиваше за новата прожекция? Мисля си, каквато съм лигава, не бих издържала това и ден. Мисълта, че всичко наистина е изгубено, остаряла и към своя привършек. Кое е това, което му дава сила? Спомените? На мен не ми действат така…вероятно е от младостта…вероятно е от неговата умора.

Кой от нас е по-уморен? Аз или той? Чия загуба е по-голяма? Неговата 30-годишна извехтяла и изпарила се любов или моето кратко самозаблуждаване, което дори и любов едва ли може да се нарече. Кога разбираме коя драма си е струвала да се изживее? Кога разбираме дали е била драма? Трябва ли да застанем в синя мантия в прожекционна стаичка и да видим живота си на екрана, остарели, изнемощяли, с живец в очите си? Ще доживеем ли това негово блаженство на разума и осъзнаването? Мога само да се надявам…