Старецът

Имаше един старец. Той прожектираше филми в едно старо кино. Всеки ден се събуждаше с мисълта, че отново е ден и животът му е все същият…старите ленти в киното, старите ленти в главата му. Живееше сам,сред купища книги, които никога не дочиташе. Смяташе, че друг път ще го направи. А и така му беше по-интересно. Малко неща могат да се сторят интересни на един стар човек, но това беше едно от тях. Тръпката, да не си дочел книгата.

Той имаше стара синя мантия – от тези, за които казваме „ехее като от едно време”. Тя правеше старецът да изглежда чаровен и благ. Обичаше мантията си, но се отнасяше пренебрежително към нея. Чудите се защо ли?

В сърцето си и той, както всеки един от нас, имаше една малка драмичка. Една любов, която беше минала край него, беше се спряла до него за около 30 години и после беше се изпарила. Като прахта по старите предмети, един повей на вятъра я беше унищожил.

Тогава старецът остана истински сам. Живееше в малкия си апартамент близко до киното, в което работеше. Переше синята си мантия, но никога не я гладеше. Смяташе, че един-единствен човек на света е имал това право и щом той не съществува, никой друг не бива да прави това. Беше романтик. Романтик в синя мантия.

В деня, когато го видях, той носеше тази мантия. Носеше и очила с извънредно големи стъкла. Аз, в новите си кецове и маркови дрехи стоях срещу него и го гледах. Чаках да си платя билетчето,от онези старите, от „едно време”. Всичко беше сякаш застинало. Времето спря. Видях старите му ръце, живецът в очите му, който макар и малко поугаснал, все още се крепеше. Старецът имаше чувство за хумор. С няколко думи успя да ме развесели. Пусна ме с бира в киното.

Докато гледах филма, мислех за него. За живота му в стаичката за прожектиране. Щастлив ли е? Гледа ли филма или както прави с книгите, не го доглежда? Мислех си за моите „драми”, за моя живот. Но какво имах аз? Какво бе имал той? Имал ли беше повече от мен? И ако е имал повече от мен и го е загубил, не го ли боли повече от мен, загубилата толкова малко?

Тръгвайки си от киното, видях стареца да върви след мен…просто беше в моята посока. Прибрал нещата си в найлонова чанта, се прибираше вкъщи, при живота си. При живота, който му беше останал да изживее сам. С книгите си…със спомените си. И докато аз за пореден път се напивах, за да забравя някаква глупост, този човек стоеше трезвен на стола си, в тъмнината. Мислеше за това, което е отминало, и казваше „радвам се, че го живях с теб”. 

Малкият човек, драмата на неговия ден, на остатъка от живота му…с каква сила в душата си той ставаше всяка сутрин, закусваше и отиваше за новата прожекция? Мисля си, каквато съм лигава, не бих издържала това и ден. Мисълта, че всичко наистина е изгубено, остаряла и към своя привършек. Кое е това, което му дава сила? Спомените? На мен не ми действат така…вероятно е от младостта…вероятно е от неговата умора.

Кой от нас е по-уморен? Аз или той? Чия загуба е по-голяма? Неговата 30-годишна извехтяла и изпарила се любов или моето кратко самозаблуждаване, което дори и любов едва ли може да се нарече. Кога разбираме коя драма си е струвала да се изживее? Кога разбираме дали е била драма? Трябва ли да застанем в синя мантия в прожекционна стаичка и да видим живота си на екрана, остарели, изнемощяли, с живец в очите си? Ще доживеем ли това негово блаженство на разума и осъзнаването? Мога само да се надявам…

Прашни думи отпреди години. Един вид любовно писмо.

Малко по малко се изгубваш в мен…ти си ти и изведнъж си потънал в очите ми. Видял си двете малки черни точици в ириса ми. Дори аз не ги бях забелязала. Не вярваш, но малко по-малко се привързваш. Бавно, но славно.

Търпение имам. Ако не друго, то поне това е безгранично при мен. Не се уморявам лесно. Силна съм. И обичам. Обичам да чакам. Да гледам. Да наблюдавам. Теб. Света. Теб.

Звуча налудничаво. Дано не ме мислиш за луда. А може и да съм. И ако съм луда, нека е. Не ме е страх. Поне не през цялото време. Точната дума е „шубе”. Шубе ме е, та пушек се дига. От какво ли?

От всичко наоколо. От всичко около нас, от всички, които искат вниманието и времето ни. От всички, които не са ти, които не са аз.

Шубе ме е, но не се давам лесно. Аз съм упорито малко червенокосо момиченце с храбро сърце. Храбро сърце, което те иска. И най-вероятно те обича. Или ще го направи в най-скоро време. Белезите са налице. Само изчаквам да го изкрещя, не да го кажа кротко.

Защото съм всичко друго, но не и кротка. Имам бодли, хапя жестоко и дори ми харесва. Защитна реакция ли? Не знам. Такава съм. Просто не съм малката лигла, която ще ти се моли. Ще се карам, ще крещя, ще кажа всичко, което е в мен, докато не ми олекне. Няма да искам да ми отговаряш, поне не през повечето време. Ще искам да бъда свободна да кажа каквото чувствам, дори и то да е грешно, дори да съм се заблудила. Просто ми давай шанс. И ме изслушвай. И всичко ще бъде ок. Защото най-кротко е след буря. В прегръдките на някой, за когото ти пука (дори и той да е причинителя на въпросната буря). А моите бури не са страшни.

Не познавам човек, предизвикал толкова противоречиви мисли в мен от теб, правиш го постоянно, с думи или мълчание, с прегръдка или обърнат гръб. И искам всичко това. Искам целия теб. Всичко в теб.

Идва ми в много понякога, ще бъда честна. Тогава се скривам от всичко, изчезвам, не те искам наоколо…защото не искам да те няма. Тръгвам си замалко, за да те има после пак. Сякаш току-що си дошъл, сякаш това е първата ни целувка, открадната и странна…сякаш винаги съм я искала, сякаш не съм се надявала никога на това от теб.

Не ми се вярва, заклевам се. И още се щипя, за да се събудя. Ама не е сън, да му се не види. Ти си тук, в мен, не мога да те изтръгна, дори и да искам.

И не си точно в мислите ми, ти си тук, в мен, присъстваш, живееш си спокойно, дори и на другия край на града. И сякаш постоянно си с мен. Дори няма нужда да мисля за теб, просто те чувствам, тука си.

Странно е, мамка му, ама то иначе нямаше да е интересно. Минаха некви си два месеца, аз вече писмо ти пиша. Ама е такова, мисля си някакви неща, не успявам да ги кажа или пък да ги доизмисля докрая и накрая сядам и почвам да ги пиша. Ще ги прочетеш, определено. Това няма да е поредното мое нещо, което никой да не прочете. Защото е за теб. Пиша го и си пия кампари, не съм пияна и вече съм ебати писателя. Как да не ме заобича човек – имам си персонална муза и това си ти. Пиша ти на теб, пиша други неща, от мене кипи усилен мисловен творчески процес и причината си ти. Не се ли възгордяваш е така малко, некво леко да ти стане „ехееее гледай аз кво направих, некво малко червенокосо момиченце си изгуби акъла”.

Еми изгубих го замалко, осъзнавам, че почвам да си го възвръщам, само малко трябва да поуспокоя страстите и да си го намеря. Акъла де.

Защото човека си го намерих. Ти.

Шубе ме е, че не мислиш така, надявам се да не съм някой човек, който просто временно е до теб, за да убие скуката или да компенсира нещо друго. Остава ми да вярвам, че всичко, което казваш (и то в повечето случаи с мълчание, не с думи) е истина. Някакси е така ми идва отвътре да ти вярвам. Шубе ме е и от тоя факт – сляпата вяра в някого е погубила супер много хора, ама някакси ми се иска да вярвам, че моята вяра е с четири чифта очи и пуснати дълги светлини.

Иии…това е. Не обещавам, че е гениално. Надявам се да си го прочел докрая. И да си ме видял. Не обещавам и че ще е последното, което пиша, за да си оформя мислите и да ти кажа нещо…дори не знам дали нещо конкретно съм успяла да ти кажа или просто думи, думи, думи, които оставят едно топло чувство в тебе. Да ти е спокойно.

Имам си една Лила.

Имам си една Лила. Тя, естествено не се казва Лила. Но сигурно би била неизмеримо щастлива, ако родителите й я бяха кръстили така.
Как бих искала да я опиша с две думи само. Но не мога. Затова ще пробам с 222.

Тя е нежна и говори на "братле". Човекът, който вкара тази дума в речника ми за ужас на всички около мен, които биха казали, че говорим като "падари" (не знам дори как се пише, става въпрос за хората, които пасат коне, крави, овце, знам ли).
Човекът, с който лесно се пие и утешаващо се плаче.
Мацката, която ме заведе на хардкор концерт, след като исках да излеземе всички по женски. И беше доста женско.
Почти никой не може да я разбере нацяло. Дори и аз.
Има една такава странно-хубаво-тъжна аура, която много й отива.
Подобна такава имам аз, но при мен е малко дарк и кисела. А при нея е лилава.
Както всичко в нея.

Познавала съм я с години, но много време не успях да й дам истински шанс. Не нарочно, а заради куп фалшиви приятелства или връзки.

От известно време с нея си бръмчим по няколко едни и същи места, които оцветяваме в момента, в който влезем. И хората ни се радват, и ни напиват, и ни изпращат. С нас е и една трета, но за нея отделно.

Човекът, който оцветява дните ми в Лила, независимо наживо, в скайп, фейсбук или телефон. Просто го прави.

И пуска по няколко суперскрити усмивки, дето ми правят нещастията щастия.

Тази снимка аз й я направих. Успях да я хвана. Замалко поне. За да украси и вас.

Подарявам ви я, но после ми я върнете. Задължително!

Виждал ли си котка?

Виждал ли си котка?
Как извива гръб...
Дъжд вали по нея, мокри козината...
Става омърлушена.
Виждал ли си котка?
Виждайки отворена врата, втурва се и иска всичко-
топлина, легло и скут.
Виждал ли си котка?

Ако не си, аз идвам.
И ще видиш котка, мъркаща и свита.
И ще я познаеш.

Докато ям банан...

Днес, 8 юни, ям банан и си мисля. Мисля си за разни неща.
Доколко са полезни на другите, не знам.
Доколко са полезни на мен, съм сигурна. Не са.
Мисля си за бялата козина.
За неделната сутрин.
За слънцето в сините зеници.
Общо взето, за нещата, които държат сърцето ми с малки кукички. Кукички, които отдавна трябваше да откача, но нали знаете как е. Не махаш рибарска кукичка, защото е крива отпред, разкъсва месото и почва да тече много, много кръв.
Та си ги държа тези кукички. И мисля, че вече свикнах с тях.
Не бих казала, че ми пречат. Напротив. Напомнят ми.
Напомнят ми за това каква не съм. Коя не съм. И коя не би трябвало никога отново да бъда.
Ама съвсем, съвсем никога.
Хората казали, имай обица на ухото.
Аз имам кукички на сърцето. И си ги харесвам.
Няма по-голямо доказателство за силата ми от тях.
Няма по-категорично доказателство за времето, в което съм живяла, от тях.

Но времето сега е друго. Неочаквано...
И никога не знам.
И е прекрасно.

Вторник следобед.

Вторник следобед.
Анатомията на Грей ме е натиснала отново.

When we say things like "people don't change" it drives scientist crazy because change is literally the only constant in all of science. Energy. Matter. It's always changing, morphing, merging, growing, dying. It's the way people try not to change that's unnatural. The way we cling to what things were instead of letting things be what they are. The way we cling to old memories instead of forming new ones. The way we insist on believing despite every scientific indication that anything in this lifetime is permanent. Change is constant. How we experience change that's up to us. It can feel like death or it can feel like a second chance at life. If we open our fingers, loosen our grips, go with it, it can feel like pure adrenaline. Like at any moment we can have another chance at life. Like at any moment, we can be born all over again.

Размисли и пасти.

Днес пак гледах сериала, за който всички ми се смеят - Анатомията на Грей.
Ами, да се смеят.
А на тези, които не се смеят, подарявам финалните думи от серията:

"Ask most people what they want out of life and the answer is simple - to be happy. Maybe it's this expectation though of wanting to be happy that just keeps us from ever getting there. Maybe the more we try to will ourselves to state's of bliss, the more confused we get - to the point where we don't recognize ourselves. Instead we just keep smiling - trying to be the happy people we wish we were. Until it eventually hits us, it's been there all along. Not in our dreams or our hopes but in the known, the comfortable, the familiar."

Наистина.
Не съм виждала по-добре казани думи за "щастието".